Овцата и съседът

В едно далечно село в Пакистан, мъж, стопанин на една овца трябвало да замине за кратко. Потърсил помощ от съседи, трябвало някой да гледа овцата за седмица.

Всеки обаче отказал на селянина по ред причини – едни си имали цели стада, други имали алегрия от вълна и прочие...Отговорност си е все пак...непозната овца да вземеш.

Случайно се намерило един човечец, особняк, но се притекъл на помощ. Взел той овцата и много добре се погрижил за нея.

Тръгнал селянинът на път, спокоен, че овчицата е в добри ръце.

Да, тя наистина била в доби ръце. Онзи я разхождал дълго по най-тучните поляни, чистил вълната й, галил я по муцунката, поил я, доил я.

На завръщане към дома, пътуващият минал да си вземе овцата. Щом видял стоката си останал много радостен и благодарил от все сърце!

След време това пак се повторило.

Замислил се селянинът – да взема да подаря тази овца на съседа, ще му е от полза, тъкмо ще ми падне от плещите тоя товар все да я мисля.

Този път обаче съседът отказал, макар, че щял да си има хубава овчица.

Ами..., здраве да е, човекът се притече на помощ, когато най-много имах нужда и никой не се отзова. Нямам право да го съдя или да му се сърдя, само защото мисли друго яче.

Предпочитам да запазя в мислите си доброто, което ми е сторил, защото знам едно – когато правиш услуга някому, озни свиква, а когато вече не можеш – ти се сърди, защото мисли, че си му длъжен. Човек е усторен да помни основно неприятните неща. Добрините лесно биват отнесени от вятъра на забравата.

"Под Ореха" на Златю Бояджиев, много ми харесва...

Разни мисли

Винаги съм чувствала, когато някой не е искрен с мен или прикрива нещо.

Странно…замислих се за доверието скоро, след като срещнах един млад човек, чието верую е следното: „Предпочитам да ми липсва крайник, пред това жената до мен или близките ми да ми нямат доверие“.

Звучи достойно! Дано винаги вярва в това и да успее да го съгради все по-стабилно и непоклатимо. Хвала на този човек!

Доверието се гради бавно, но само за миг се срива. Истина е. Дори ако се опитаме да подразним или изпитаме близкия си човек, пак можем да загубим доверието му.

Истинска благодат е да вярват в тебе. Богати са хората, когато имат вярата на ближните си, и осиротяват в мига, в който спрат да робят за това. А колко жалко би било с лека ръка да събориш вече построеното…

На вратата на един дом се почукало. Стопанката отворила, а насреща й – трима белобради.

Може ли да влезем в дома ви? – попитали старците.

Момент, да питам мъжа си, казала жената.

Прибрала се и казала на мъжа си за страниците пред вратата на дома им.

Той казал – покани ги. Излязла жената и ги поканила.

Тримата беловласи казали: „Не може да поканите и трима ни, изберете само един. Ние сме Любовта, Богатството и Доверието“.

Пак се прибрала жената у дома и казала на мъжа си, а той – да поканим Богатството, тогава ще имаме всичко! Не - викнала снаха им – поканете Любовта, тогава домът ни ще е пълен настина с нещо хубаво!

Поканили те Любовта. Прекрачил той, а след него влезли  -  Доверието и Богатството.

Не отклонявайте и за миг внимание от граденето на доверие, но чрез Любов. Всичко останало е загуба на време и…доверие.

Антон и Стоянка

Преди 70 години бабата на моя приятелка срещнала любовта на живота си – тогава красив, строен момък на име Антон.

С най-чисти и красиви чувства, като пролетно цвете, се развивала тяхната любов.

Един ден, младата тогава Стоянка паднала тежко и я сложили в гипсово корито.

Антон й казал – сега се взимаме, женим се. Стоянка, упорита и инатлива отговорила – не! Ще чакаш да оздравея, пък тогава!

Антон – не, сега те взимам, имаш нужда от мене, или сега или край! – упорствал младият момък. Не! – отсякла Стоянка.

И така, заради пуст инат, Антон и Стоянка се разделили без повече обяснения.

Пием кафе при баба Стоянка, тя е много сензитивна, гледа в чашите ни, трудно й е да вижда дребните съдбовни картинки в отайката, присвива силно очи, но винаги казва интересни неща. И винаги е с красив гердан, червило и с пъстър шал, който сама е плела.

В една такава следобедна среща, над натежалата асма, с чашите кафе и историите за живота, тя ни довери, че всяка нощ, 70 години по ред сънува Антон. Всяка нощ. Денем ставала, грижила се за дома, децата, мъжа си, с много обич, търпение, всеотдайност, а нощем – Антон й се явявал.

Преди време, Антон си заминал от тоя свят и пак – Стоянка та Стоянка...

Мъчно ми е, признавам...

Казват, че инатът и любовта са избор (както всичко в тоя живот). Което избереш – това ще бъде. Но също казват, че всичко е предначертано...тук се замислям сериозно. До колко е предначертано и от къде започва линията на свободния избор, с който ние можем да изтрием или дочертаем предначертаното?