22.09.2012 г.

Когато Рибата видя Нарциса

Четири  малки звездички, току-що паднали, изпуснали августувския звезден дъжд, но все пак паднали, осветяват стълбите на старата фабрика.
Металната врата се отваря от костелива ръка, а в другата – поклаща глава газов фенер.
Ето, че и моят ред дойде...Влизам.
Жената с фенера е леко приведена, шета наоколо...осветява си. Какво ли шета? Тук е само столът, на който ми посочи да седна, тъй като с чело удрях белите хартиени птици висящи от тавана, има и една проядена от влагата врата.
Шушука нещо, сама на себе си...
Чувам я как почуква три и половина пъти на проядената врата. Никой не отваря.
Кани ме да отворя и сама да прекрача от другата страна на вратата.
Гледам я с недоумение, не знам, какво всъщност става тук. Защо дойдох?
Влизам. Поглъща ме тъмнината на дяволското гърло и миризма на плат, скоро изтъкан и обагрен вероятно в черно?
Седя прилепена до вратата. Толкова е тъмно, майчице...минава половин минута, а очите ми не различават ни прозорче, ни метален шкаф, тук е фабрика...поне един метален шкаф трябва да има? Нищо и не чувам, все пак от дъното на тази странна бих казала фабрика, двама спорят, на висок тон - мъж и жена са.
Изведнъж, в тъмнината плисва струя светлина от срещуположния ъгъл на тази, както вече различавам – стая с бюро и лампа.
Зад бюрото стои човек облечен в костюм, белее се яка на риза, на лицето си носи вълча маска. Вдига бавно ръка и с показалец ме привиква да се приближа.
Тръгвам...,не бързам, но тръгвам.
Вече съм пред бюрото и мога да видя, изпод светлината на канцеларската лампа, как лъщи стар, червен телефон с шайба. Разбира се – звъни...Очаквах го, не, че се разбира току така.
Вълкът вдига, слага слушалката на човешкото си ухо и се заслушва.
Виждам как хищната маска кима в разбиране на това, което се говори отсреща. Подава ми след минута слушалката, сякаш да сподели с мен част от товара на чутото. Стисвам я, поемем дъх и прилепям ухо.
Като от скъсана огърлица по линията се разпиляват думи, полуизречения или цели стихове от странна поема. Говорейки ми, мъжът на телефона понякога се смее, друг път проплаква, после започва да крещи и ме плаши.
Слушам красивото откровение на глас, който разкрива на мен, непознатата, която удря с чело хартиените птички, следното...

„Когато Рибата срещна Нарцисът, той вече знаеше кога и къде ще настъпи неговият, така да се каже – жизнен край. Това беше добре, защото тя, Рибата, загуби страх от смъртта, но заобича още по-силно живота. Поради липсата на страх, Рибата не се поколеба да излезе на сушата, да тръгне боса, в най-непрогледния мрак през гората към големия град. Знаейки, че нито в гора, нито в града ще я стигне смъртта. Не се страхуваше от нищо и това окрили Рибата за най-велики подвизи!
Тя не се боеше да бъде добра, да бъде честна в мислите си, открита в делата си. Не се побоя нито за миг да потърси хората, да се притече на помощ, да скочи с парашут дори! Най-важното – не се страхуваше да бъде това, което е...не се страхуваше, че ще сгреши. Рибата не се боеше от живота, за това го живееше с голямо удоволствие.
Един ден Рибата видя Нарцисът...и времето спря. От този миг насетне...Нарцисът беше другата част от Рибата и обратно. Без страх, без колебание. Сякаш сами на целия свят, споени от невидима сила, напълно достатъчни един за друг до смъртта, а и след това.”

След тази история, гласът на телефонната линия започна да реди присмехулно и рими:

Хората днес не знаят що е любов...що е живот.
Всеки го е страх и клечи си под своя хомооот!изписука като бабичка гласът на мъжа по телефона.
Мъжът залъже жената, после стегне багажа и отпрашва да си дири съдбата.
Жената залъже мъжа: Ходи, любими, аз ще чакам тука, ама  - НААА!  спука се от истеричен крясък слушалката. - След месец е вече в нова любовна игра...
И такааа...и такааа...минава в заблуда и животът, че си си найдал любовта.

Дали чух точно това в слушалката на стария червен телефон с шайба?...Още се питам. Но все ми е в мислите този спомен, как Нарцисът – нежна жена, е полегнала доверено в обятията на Рибата – нейната съдба.


 

5.09.2012 г.

Камъкът над Кандахар

...В един от онези задушливи летни дни - заговори ангелът - войничето видя група деца, с прашни лица и искрометни очички. Те се бяха покатерили на изоставен, прояден от ръжда руски танк. Играеха така, сякаш това не е било машина за убиване, а магически гигантски скарабей, под чието огромно тяло са скрити чудни съкровища! Децата скачаха около танка с дървени пръчки  - истински ятагани покрити със злато и смарагди. Едните нападаха скарабея – другите го пазеха, а звънките им гласове претворяваха мига в малък фестивал на радостта. Душата на войничето потрепери от вълнение. Не мигна, дори не посмя да поеме дъх..., а показалецът му за пръв път от месеци насам не бе върху спусъка.
Миговете спиращи дъха се случват..и на места, по света, за които почти всеки би казал – там е адът! Забележи само, приятелю, как надеждата за по-добър живот се намира в децата. За хората, децата са бъдещето...
И какво стана после? – попита друг ангел.
Говориха часове наред...Толкова дълго и доверено говориха, самият аз, подпрян на лакет и с уморени очи стоях и слушах в захлас, приятелю, как войникът разказа видяното на момичето и плака...

На л-т А.О. (US Airborne Division) с благодарност.
Снимката донесе: Косьо Вълков