Овцата и съседът

В едно далечно село в Пакистан, мъж, стопанин на една овца трябвало да замине за кратко. Потърсил помощ от съседи, трябвало някой да гледа овцата за седмица.

Всеки обаче отказал на селянина по ред причини – едни си имали цели стада, други имали алегрия от вълна и прочие...Отговорност си е все пак...непозната овца да вземеш.

Случайно се намерило един човечец, особняк, но се притекъл на помощ. Взел той овцата и много добре се погрижил за нея.

Тръгнал селянинът на път, спокоен, че овчицата е в добри ръце.

Да, тя наистина била в доби ръце. Онзи я разхождал дълго по най-тучните поляни, чистил вълната й, галил я по муцунката, поил я, доил я.

На завръщане към дома, пътуващият минал да си вземе овцата. Щом видял стоката си останал много радостен и благодарил от все сърце!

След време това пак се повторило.

Замислил се селянинът – да взема да подаря тази овца на съседа, ще му е от полза, тъкмо ще ми падне от плещите тоя товар все да я мисля.

Този път обаче съседът отказал, макар, че щял да си има хубава овчица.

Ами..., здраве да е, човекът се притече на помощ, когато най-много имах нужда и никой не се отзова. Нямам право да го съдя или да му се сърдя, само защото мисли друго яче.

Предпочитам да запазя в мислите си доброто, което ми е сторил, защото знам едно – когато правиш услуга някому, озни свиква, а когато вече не можеш – ти се сърди, защото мисли, че си му длъжен. Човек е усторен да помни основно неприятните неща. Добрините лесно биват отнесени от вятъра на забравата.

"Под Ореха" на Златю Бояджиев, много ми харесва...

Разни мисли

Винаги съм чувствала, когато някой не е искрен с мен или прикрива нещо.

Странно…замислих се за доверието скоро, след като срещнах един млад човек, чието верую е следното: „Предпочитам да ми липсва крайник, пред това жената до мен или близките ми да ми нямат доверие“.

Звучи достойно! Дано винаги вярва в това и да успее да го съгради все по-стабилно и непоклатимо. Хвала на този човек!

Доверието се гради бавно, но само за миг се срива. Истина е. Дори ако се опитаме да подразним или изпитаме близкия си човек, пак можем да загубим доверието му.

Истинска благодат е да вярват в тебе. Богати са хората, когато имат вярата на ближните си, и осиротяват в мига, в който спрат да робят за това. А колко жалко би било с лека ръка да събориш вече построеното…

На вратата на един дом се почукало. Стопанката отворила, а насреща й – трима белобради.

Може ли да влезем в дома ви? – попитали старците.

Момент, да питам мъжа си, казала жената.

Прибрала се и казала на мъжа си за страниците пред вратата на дома им.

Той казал – покани ги. Излязла жената и ги поканила.

Тримата беловласи казали: „Не може да поканите и трима ни, изберете само един. Ние сме Любовта, Богатството и Доверието“.

Пак се прибрала жената у дома и казала на мъжа си, а той – да поканим Богатството, тогава ще имаме всичко! Не - викнала снаха им – поканете Любовта, тогава домът ни ще е пълен настина с нещо хубаво!

Поканили те Любовта. Прекрачил той, а след него влезли  -  Доверието и Богатството.

Не отклонявайте и за миг внимание от граденето на доверие, но чрез Любов. Всичко останало е загуба на време и…доверие.

Антон и Стоянка

Преди 70 години бабата на моя приятелка срещнала любовта на живота си – тогава красив, строен момък на име Антон.

С най-чисти и красиви чувства, като пролетно цвете, се развивала тяхната любов.

Един ден, младата тогава Стоянка паднала тежко и я сложили в гипсово корито.

Антон й казал – сега се взимаме, женим се. Стоянка, упорита и инатлива отговорила – не! Ще чакаш да оздравея, пък тогава!

Антон – не, сега те взимам, имаш нужда от мене, или сега или край! – упорствал младият момък. Не! – отсякла Стоянка.

И така, заради пуст инат, Антон и Стоянка се разделили без повече обяснения.

Пием кафе при баба Стоянка, тя е много сензитивна, гледа в чашите ни, трудно й е да вижда дребните съдбовни картинки в отайката, присвива силно очи, но винаги казва интересни неща. И винаги е с красив гердан, червило и с пъстър шал, който сама е плела.

В една такава следобедна среща, над натежалата асма, с чашите кафе и историите за живота, тя ни довери, че всяка нощ, 70 години по ред сънува Антон. Всяка нощ. Денем ставала, грижила се за дома, децата, мъжа си, с много обич, търпение, всеотдайност, а нощем – Антон й се явявал.

Преди време, Антон си заминал от тоя свят и пак – Стоянка та Стоянка...

Мъчно ми е, признавам...

Казват, че инатът и любовта са избор (както всичко в тоя живот). Което избереш – това ще бъде. Но също казват, че всичко е предначертано...тук се замислям сериозно. До колко е предначертано и от къде започва линията на свободния избор, с който ние можем да изтрием или дочертаем предначертаното?  

Докато е време още

"Случайно" днес попаднах на това прощално писмо.
Написаното от Маркес окрили още повече вярата ми, че си струва да бъдеш жив, да рискуваш да бъдеш истински Човек, такъв, какъвто дреме у всеки един от нас. Има смисъл дори да си сляп родолюбец или луд оптимист...все пак става дума за късчето ни Живот.

Lonely Man by  Darida Koppany

„Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш.

Покажи на приятелите си какво означават за теб.“