За хората

Прозорчето

Виждам цяла София,

малки покривчета, които събирам между палеца и показалеца на ръката си.

Малки колички, малки хореца, малки прозорчета.

Потърсих с очи едно от тези малки прозорчета. Там си беше.

Сгушено в стените на старата кооперация, с обелена дограма, със спукан джам, а ръждив райбер затиска вехтите му криле, пазейки малката кухничка от захапката на зимния вятър.

Антена още се люлее, а на нея - заблудени гълъби кацат, за да търсят парчетата сух хляб, които някога, някой им оставяше.

Каква ирония...как времето литна, както тези гълъби направиха след кратък престой на антената.

Бих литнала с тях :)

17 декември 21012

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света и рекох с въздишка: Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?
Тогава чух глас, който ми рече:
Смирението
св. Антонии Велики

16 декември 2012

¨Хората са създадени, за да бъдат обичани, а вещите са създадени, за да бъдат използвани. Причината, поради която сега светът е в хаос се дължи на това, че вещите са обичани, а хората използвани.¨
Jonathan Moldu.
Из блога: http://blogzaserioznihora.blogspot.com/

KEEP CALM AND CARRY ON

Какво ще стане с егоизма ни през 2013? С егоизма на цяла една цивилизация...Представете си го само – гол и бос, низвергнат, непожелан повече...Просто така - на 21. 12. 2012 г. стяга куфарите, вдига си гълъбите и това е?

Загрижена съм и за някои други остарели и по-вредни емоционални и мисловни модели, за които няма да има място в новия свят и те просто ще са принудени да си тръгнат. Но с тях сме свикнали, просто ни е удобно да си живеем с тях и това е. Къде ще се дянат те? На кого ще „завещаем” старите привички, кой ще се жертва? Пак в нечия глава и сърце „капсули на времето”, но в чии? Нали всички се готвим за големия скок (кой осъзнато, кой не), чаканият преход по новото стъпало нагоре.

Желаещи? Някой?

Позахабените чувства и мисли са част от нас, не виждам как ще се отървем от тях, а и нужно ли е?

Нека просто ги Претворим!

Picture by Fabien Bravin

Гледам тази снимка и си размишлявам над това как да го сторя това претворяване... Хм...

Мисли и чувства за нишките
Все си мисля, че не е добре за човека да се привързва към пространства, предмети, материални удобства и обществени услуги. Хубаво е да се привърже към близките си, а най-добре е, заедно с тях, да се привържат към Бог...с нови мисловни връзки.

Мисли и чувства за търпението

Да не бързаме за никъде, предлагам си сама. Да уловим препускащите мисли в юзди, те все ни теглят напред. „Утре, утре какво ще е?” – настояват. А сега-то? Все го забравяме, затрупано от надежди за вчера и спомени за утре. От миналото е хубаво да си вземем само поуките, за да градим с тях бъдещето си. Но да бъдем в настоящия момент –  пълна концентрация в мига!

Мисли и чувства за доверието

Вместо да се съмняваме постоянно в намеренията на другите, нека смислим добро за тях. Да се определим - с какви очи точно гледаме хората? Тук не става дума за сляпо предоверяване, а за принципа – „Каквото погледнало, такова го погледнало”.

Мисли за мъжете и жените

Когато жената хули и дразни мъжа става по-малко жена, когато мъжът хули и дразни жената – става по-малко мъж. И това е така, нали чувстваме как гори огън в гърдите ни след като направим така? Да се стараем да бъдем етични един към друг. Да градим отношения с много уважение. Различни сме, но все пак – единосъщни. Да благодарим за хората, които са до нас (любими, родители, приятели), да не ги пренебрегваме, те не случайно са точно там - до нас.

Мисли и чувства за щастието

Вместо да очакваме друг да ни направи щастливи и да ни оправи положението, после да търсим от него сметка, когато не се получава, нека първо сами се погрижим за личния си душевен баланс и чувство за пълноценност. Представете си, колко щастие можем сами да произведем в сърцето си, а когато го споделим с близките си то да се удвои!

Светлина за всички нас през новата 2013-та година!

Кой както може и, както чувства, но да бъдем разумни, нали? J
http://www.youtube.com/watch?v=ms4I7ih1n3E

На изток от запада

"Нищо няма да разбереш за човек ако му бръкнеш в носа, но много ще разбереш за човек ако ти бръкне в носа"
Из книгата на Мирослав Пенков

Колко много ми харесаха тези думи на Мандела...

Нашият най-дълбок страх е, че не сме достатъчно добри, че не сме способни. Всъщност, ние се страхуваме от собствената си мощ, защото е безгранична.

Не тъмнината ни плаши. Страхуваме се от светлината, която носим в себе си.

Въпросът, който най-често си задаваме, е: кой съм аз, че да светя, да блестя, да съм величествен, гениален, талантлив, легендарен… Ние знаем какви не трябва да бъдем, но не знаем кои сме всъщност.

Ние сме деца на Бога. Нашата позиция “Аз съм нищо” не е от полза нито за нас, нито за света. Няма нищо достойно в това да се свиваме, за да бъдем нищожни, и по този начин да вярваме, че другите се чувстват добре, като им спестяваме неудобството да съжителстват с големи хора.

Ние носим у себе си Славата Божия и сме родени, за да се прояви тя чрез нас.
Ако позволим на светлината, която носим у себе си, да засияе, ще позволим и на другите да направят същото.

Ако се освободим от страховете си, ще освободим и другите от техните страхове!

Дърво и плод

"Father and daughter" by Emilia Pawlikowska

В покров крилете си разперил, той ги призова:

Моля, дайте му сандъчето с плода!

Мирът и Любовта, Истината, Правдата и Мъдростта.

                                             Аз свидетелствам за него!

От сребърна мъгла излязъл, ангелът му рече:

Казано е. Полетa на твоята душа, то да продължи.

С твоите завети, с твоята любов, през живота да върви.

Както си го учил – без страх от нищо, с вдигната към слънцето глава.

И меча, който ти на тръгване му завеща, да върне бляскав у дома.

Да брани с него храмът на своята душа, за да покаже

що е мъжка сила, макар да е жена.

Ако желае само...ако желае само.

А долу, в очите на детето мъничка сълзица заблестя:

Ще ме посрещнеш ли отново на портите, пред прага на дома?

На бяло облаче, с крила, на конче в светла дреха, без капка земна суета...
Не нося меча във ръка, също и сандъчето с плода...

Оставих ги на моите деца.

Кадри от октомври

Есен

Листата златеят, други, танцуващи, слизат към корените си.

Призори

Слънцето бавно надига от сън завивка от фини мъгли разстлана по полята наоколо.

Последни нежни ласки за короните на дърветата, лицата на ранобудните хора, животните и малките буболечки.

Слънчогледите

Ах, как светят листенцата на слънчогледите сякаш пламъчета! Отразяват се в очите ти, блещукат по лицето ми, рисувайки весели душите ни.

Градът

Пред очите ни път – сив, гладък, мокър и сутрешен.

Търсим град - незнаен, но роден, загадъчен, но спокоен. Град, изтеглен от два жребия  - този на живота и онзи равен на 13.

Старците

Трима на пейката пред къщата. Като братя са – приличат си хем по белите коси, хем по младостта в сините очи. А и сговорни, така, както братята трябва да са. Питат – кои сме, от къде сме, при кой и с кого сме? Задава се и четвърти, усмихнат, вдига показалец към улицата, за която питаме.

Рупите

И те, белите камъни, досущ като ленени платнища са покрили склона. Под купола на светлия храм две пламъчета се запалиха в тихи молитви. Благодарна съм...

Дали  свежите цветя отвън искат да имат крачета, за да дойдат и те при нас, да видят ликовете, да чуят молитвите, да изпъстрят черно-белия олтар? 

Домът

Виждам те. Потънал си в снимките с красивия му лик, с вярната дружина, със строгата му майка. Присвиваш очи в пожълтелите страници на бележника му и тихичко шептиш. Докосваш с пръсти стъклените похлупаци и търсиш изпод тях – следи от живот отдавна угаснал, но с жив пламък запалил огън от любов към родината у тебе.

Чувам те, четеш „...Кротко ще приседна, ще вперя поглед в мрака да те видя.”

Стъпалата нагоре..., иконата с ракетата..., розата с капките..., танцът на прашния път...

Благодаря.

Мързеливото ключе

Мързеливото ключе: Хей, хей, тук горе!

Човекът: Къв’ си ти бе?

МК: Това съм аз – мързеливото ключе! Вися над главата ти, за твое удобство! Протегни ръка, натисни копчето ми и ще ти стане светло!

Ч: Кой аз ли?

МК: Да, да, ти! Давай, натискай!

Ч: Не, не мога, свикнал съм на тъмно...човече, а така си ми е добре...

МК: Е как? Не си ли удряш пищялите в предмети, сложени на пътя, в тъмното?

Ч: Ами, да, но с напипване се оправям някак си...

МК: Не мога да те разбера, да ти виси над главата ключе, с което да си осветиш пред очите, а тебе да те е шубе да го натиснеш...?

Колко хора са истински готови да си осветят, да им светне, да се светнат?

A колко са загасили лампата?

OFF/ON

Щрак...

Когато Рибата видя Нарциса

Четири  малки звездички, току-що паднали, изпуснали августувския звезден дъжд, но все пак паднали, осветяват стълбите на старата фабрика.

Металната врата се отваря от костелива ръка, а в другата – поклаща глава газов фенер.

Ето, че и моят ред дойде...Влизам.

Жената с фенера е леко приведена, шета наоколо...осветява си. Какво ли шета? Тук е само столът, на който ми посочи да седна, тъй като с чело удрях белите хартиени птици висящи от тавана, има и една проядена от влагата врата.

Шушука нещо, сама на себе си...

Чувам я как почуква три и половина пъти на проядената врата. Никой не отваря.

Кани ме да отворя и сама да прекрача от другата страна на вратата.

Гледам я с недоумение, не знам, какво всъщност става тук. Защо дойдох?

Влизам. Поглъща ме тъмнината на дяволското гърло и миризма на плат, скоро изтъкан и обагрен вероятно в черно?

Седя прилепена до вратата. Толкова е тъмно, майчице...минава половин минута, а очите ми не различават ни прозорче, ни метален шкаф, тук е фабрика...поне един метален шкаф трябва да има? Нищо и не чувам, все пак от дъното на тази странна бих казала фабрика, двама спорят, на висок тон - мъж и жена са.

Изведнъж, в тъмнината плисва струя светлина от срещуположния ъгъл на тази, както вече различавам – стая с бюро и лампа.

Зад бюрото стои човек облечен в костюм, белее се яка на риза, на лицето си носи вълча маска. Вдига бавно ръка и с показалец ме привиква да се приближа.

Тръгвам...,не бързам, но тръгвам.

Вече съм пред бюрото и мога да видя, изпод светлината на канцеларската лампа, как лъщи стар, червен телефон с шайба. Разбира се – звъни...Очаквах го, не, че се разбира току така.

Вълкът вдига, слага слушалката на човешкото си ухо и се заслушва.

Виждам как хищната маска кима в разбиране на това, което се говори отсреща. Подава ми след минута слушалката, сякаш да сподели с мен част от товара на чутото. Стисвам я, поемем дъх и прилепям ухо.

Като от скъсана огърлица по линията се разпиляват думи, полуизречения или цели стихове от странна поема. Говорейки ми, мъжът на телефона понякога се смее, друг път проплаква, после започва да крещи и ме плаши.

Слушам красивото откровение на глас, който разкрива на мен, непознатата, която удря с чело хартиените птички, следното...

„Когато Рибата срещна Нарцисът, той вече знаеше кога и къде ще настъпи неговият, така да се каже – жизнен край. Това беше добре, защото тя, Рибата, загуби страх от смъртта, но заобича още по-силно живота. Поради липсата на страх, Рибата не се поколеба да излезе на сушата, да тръгне боса, в най-непрогледния мрак през гората към големия град. Знаейки, че нито в гора, нито в града ще я стигне смъртта. Не се страхуваше от нищо и това окрили Рибата за най-велики подвизи!

Тя не се боеше да бъде добра, да бъде честна в мислите си, открита в делата си. Не се побоя нито за миг да потърси хората, да се притече на помощ, да скочи с парашут дори! Най-важното – не се страхуваше да бъде това, което е...не се страхуваше, че ще сгреши. Рибата не се боеше от живота, за това го живееше с голямо удоволствие.

Един ден Рибата видя Нарцисът...и времето спря. От този миг насетне...Нарцисът беше другата част от Рибата и обратно. Без страх, без колебание. Сякаш сами на целия свят, споени от невидима сила, напълно достатъчни един за друг до смъртта, а и след това.”

След тази история, гласът на телефонната линия започна да реди присмехулно и рими:

Хората днес не знаят що е любов...що е живот.

Всеки го е страх и клечи си под своя хомооот! – изписука като бабичка гласът на мъжа по телефона.

Мъжът залъже жената, после стегне багажа и отпрашва да си дири съдбата.

Жената залъже мъжа: Ходи, любими, аз ще чакам тука, ама  - НААА!–  спука се от истеричен крясък слушалката. - След месец е вече в нова любовна игра...
И такааа...и такааа...минава в заблуда и животът, че си си найдал любовта.

Дали чух точно това в слушалката на стария червен телефон с шайба?...Още се питам. Но все ми е в мислите този спомен, как Нарцисът – нежна жена, е полегнала доверено в обятията на Рибата – нейната съдба.

 

Камъкът над Кандахар

...В един от онези задушливи летни дни - заговори ангелът - войничето видя група деца, с прашни лица и искрометни очички. Те се бяха покатерили на изоставен, прояден от ръжда руски танк. Играеха така, сякаш това не е било машина за убиване, а магически гигантски скарабей, под чието огромно тяло са скрити чудни съкровища! Децата скачаха около танка с дървени пръчки  - истински ятагани покрити със злато и смарагди. Едните нападаха скарабея – другите го пазеха, а звънките им гласове претворяваха мига в малък фестивал на радостта. Душата на войничето потрепери от вълнение. Не мигна, дори не посмя да поеме дъх..., а показалецът му за пръв път от месеци насам не бе върху спусъка.

Миговете спиращи дъха се случват..и на места, по света, за които почти всеки би казал – там е адът! Забележи само, приятелю, как надеждата за по-добър живот се намира в децата. За хората, децата са бъдещето...

И какво стана после? – попита друг ангел.

Говориха часове наред...Толкова дълго и доверено говориха, самият аз, подпрян на лакет и с уморени очи стоях и слушах в захлас, приятелю, как войникът разказа видяното на момичето и плака...

На л-т А.О. (US Airborne Division) с благодарност.

Снимката донесе: Косьо Вълков

Село Лешниковци, трънско

„Истински духовният човек е кротък като мравка”

          Срещи, разговори и мисли от Седемте рилски езерa

Някога, един мъдър човек, ми каза: не е случайно кои души ще се съберат на едно място, за да изпълнят дадена задача или обикновен на пръв поглед миг от живота. Те са предварително избрани за това.

Така стана и този път.

Организираме пътуването до Седемте рилски езера месец по-рано. Желаем да видим с очи и да почувстваме със сърца магията на паневритмията.

Разменят се мейли, провеждат се телефонни разговори, съставят се графици за тръгване и маршрути за преминаване.

Ден преди отпътуване групата е в съвсем нов и различен състав, а графикът – не е това, което беше.

Петима ще бъдем. Пак 5 - малка камбанка прозвънява в мисълта ми, отбелязвайки поредната поява на петицата напоследък. Имената ни – също натоварени с много и интересна символика – Адриана, Деница, Екатерина, Милен и Серги. Пресмятам кармичните ни числа - общият сбор на групата е 4. Пресмятам и общия сбор от рожденните ни числа – пак е 4...Тема за отделен размисъл, но приемам това като пореден знак, че извървявяме четвъртинката (4/4), която остана за вървене за нашата цивилизация – а именно, последната част от кръста божий – докосването на ляво рамо при кръстене и мисловното продължение към челото – единение на чувства и разум в едно. Дано така бъде за всички ни!

Пристигаме на хижа Пионерска, чакащите за лифта са наредени в много дълга, пъстра и извита опашка на спящ дракон.

Нямаме време за катерене пеша, за това се натоварваме на джип, пригоден за офроуд. С гръм, трясък и прах изпод грубите гуми потегляме нагоре.

...

Отдалеч се белее булото на кротка мома очакваща своя жених – слънцето. Изпод плавните движения на стотици ръце прострени към небето и боси нозе ситнещи по сухата трева, булото леко се надига нагоре, сетне се покланя надолу.

Неописуема красота...

Свидетел на магичния танц е езерото Бъбрека, вперило благ поглед към космоса и приютило толкова много мирови хора по брега си.

...

„В този миг, докато седим тук, редом с нас има още два свята и създания, които принадлежат на тях – ефирният и божественият. Някои братя и сестри ги виждат – кръгли сияйни сфери, високи сребърни силуети, дори ниски на ръст брадати същества – лемурийците. За това е много важно как се изпълнява паневритмията, какви движения се правят, тъй като с тях, ние въздействаме едновременно в трите свята. Рила е портал към космоса, а земята изпод краката ни е куха, защото отдолу живеят лемурийците. Езерата са много важни, ако ги запазим, ще го пребъде света! Сега погледнете насреща!” – казва ни мъж, който е отдал живота си на духовните търсения. Той е тук със семейството си – красиви, кротки хора, насядали в тесен кръг близо до нас.

Поглеждаме на изток към гигантска скала, в този миг окъпана в слънчева светлина, присвиваме очи и търсим - лицето на Беинса Дуно. Там е. Природата е овековечила лика му в нетленната си плът – спокойно, но строго от скалата вечно наблюдаващ Дънов - хората.



Виждате ли лицето на Дънов?



Иззад тази скала са Салоните. Искаме да отидем и там. Салоните са най-силното място тук, според мъжа, с когото разговаряме, защото това е портал към Меркаба. И днес, 19-ти август порталът се отваря.

Поемаме към „ръчичките” или още известни като дъновистката чешма.

Това са две мраморни длани, от които блика чудно сладка вода, която къпе златна и сребърна жилка в недрата земни, по пътя си към повърхността. При свое посещение тук Масару Емото, изследователят на кристалите на водата, споделя, че тази рилска вода, с която омихме очите си и, която сипахме в шишенца е една от най-чистите и божествено заредени на планетата.

 

 

На скала точно до чешмичката има надпис на два езика. На български прочитаме следния призив:

Братя и сестри, майки и бащи,

приятели и странници,

учители и ученици,

слуги и господари,

вий, служители на живота,

отворете сърцата си за Доброто

и бъдете като този изворъ!

 

Съвсем по човешки, дори и тук, на тази чешма срещаме няколко жени в бели одежди, с които влизаме в кратък спор – различни гледни точки, това е всичко. Не искам да описвам, какво се случи, защото не е важно. По-важен е урокът, който получаваме след това. Наистина някой ни наблюдава и не е доволен от случилото се, за това бързо ни праща жена, която идва изневиделица при нас, сяда на един камък и заговаря следното:

„Деца, не се потдавайте на провокации. Това е голямо изпитание, както за вас, така и за сестрите, с които влязохте в спор. Аз чух какво казаха те и как се отнесоха с вас. Ако вие утре решите да последвате учението на Дънов, то това поведение, което видяхте, по-скоро би ви отблъснало. Помнете – истински духовният човек е кротък като мравка и не дели хората на нас и вас. Братството е пълно с истински духовни люде, за това вие гледайте и определяйте със сърцата си. Но във вас е бъдещето – младите хора...”

Чудна жена! С меко лице и добри очи. Сбогуваме се с нея и след кратка почивка потегляме напред...

Вървим по белите камъни на Рибното езеро, подредени като бял шев по периферията на красива, синя, копринена дреха, а обувките ни често близват повърхността на водата. Пълно е с дребни рибки, събрани на пасажи, беседват нещо на техния си език...

С благодарност към моите приятели:

Адриана, Екатерина, Милен и Серги.

Бъдете живи и здрави – вие и всички хора!

"Мъдрост"

За бащите ни

Понякога, татко, присвивам очи и търся силует в мрака. Опитвам се да разпозная между тъмни линии слабата, длъгнеста фигура на мъжа със сребърната коса. Тебе, татко, търся в мрака. 

Празна тъмнина.

Понякога, татко, задържам дъха си, онемяват мислите ми, замлъква и сърцето ми, за да бъде велика тишина, в която да чуя как шептиш за мен: Чедо, чеденце...

Пуста тишина.

Ще те търся тате, вече не в света на материята, а там – в света на мислите, спомените, чувствата.

Даде ми всичко, прости ми всичко, научи ме на много.

Кой знае? Може пак да бъдем заедно – аз малкото момиченце с розовата рокля, ти – почтеният човек с трептящо-бялата риза.

С обич, завинаги,

Твоя дъщеря.