Притихна планината, а по тъмните й склонове, боровете, търпеливо дочакали и последния пукот в небето да замлъкне, заспиваха.
А долу, белият паметник, безмълвен свидетел на човеците, на думите, на делата им, слушаше.
Магични искри от жарта видях, летяха нагоре, носени от горещия въздух на огъня. Приличаха на снежинки в танца си.
Ето, и два силуета на мъж и жена се качиха по стълбите. Такива, каквито са. Така, както ги е срещнал животът в тяхната младост.
Танцува ли ти се, както онези оранжеви летящи нагоре снежинки? – чух го да пита той.
Никога не съм танцувала нагоре, можем ли да полетим и ние? - попита го и тя.
И съвсем самички, но достатъчни един на друг, тези двамата танцуваха, долу пред белия паметник.
Кротичко положила глава на рамото му, потънали доверено в прегръдката си, двамата политнаха нагоре!
Това видях аз, старата камбана, от върха на църквата, в онази нощ на първи януари.
.JPG)
