18.04.2011 г.

Разговорът между лисицата и малкия принц - кратко семиотично наблюдение

Приказката за големи – малкият принц е един от най-безценните дарове за духа на хората от последното столетие. Скритите от Антоан дьо Сент-Екзюпери под стъкления похлупак, в космическите пространства или в очите на златокосото момче послания говорят за себеотдаване, безусловна вярност в приятелството и любовта, непобедими дори от смъртта. Малкият принц, с неговото чисто сърце, невинност и стаена тъга поставя въпроси, на които всички ние трябва да отговорим – детството, безвъзвратно ли си е отишло от живота на нас големите и обезумели ли сме от безконечно суетене, пресмятане, всезнаене и големеене? 
Всяка среща на малкия принц с „порасналите хора” дава урок на звездното дете за света, в който живеем и начина, по който мислим.
Такава е и срещата между лисицата и малкия принц, която можем да определим и като „поезия на любовта и приятелството разкриваща знаците и символите не единението”.  Лисицата, от горско, диво животно е натоварена с белезите на човека, но и се отличава с мъдрост, която липсва в другите герои. Самата тя казва: „Същественото е невидимо за очите”.
В първите мигове на срещата им лисицата и малкият принц като че ли говорят на различни езици. До този момент един за друг те не означават нищо специално. „За теб аз съм лисица, която прилича на 100 хиляди други лисици, за мен ти си момче, което прилича на 100 хиляди други момчета. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За теб аз ще бъда единствена на света.” Единствеността на лисицата не се състои във външен признак или обективно качество, а ще е резултат от една душевна нагласа, създадена и в двамата герои. „Собственото сърце е онова, което придава на другия неговата стойност и го изпълва със значимост”. А именно това е урокът, който лисицата дава на звездното момче – урок за съкровения свят на любовта и приятелството – изразен в знаците наоколо във времето, в търпението и постоянно зреещия процес на опитомяване.
„Езикът е извор на недоразумения – още една изключителна мъдрост, която лисицата казва. Езикът може да бъде изместен и от този на тялото. Информацията може да се предаде и в безмълвието. Нужни са само знаците, които тялото дава. Постепенното приближаване към лисицата с бавни движения, ще отнемат страха й от ловците и постепенно ще създадат близостта. Скритите знаци в лицето на малкия принц и очите на лисицата – тя първоначално ще го гледа с крайчеца на очите си, опознавателно, дори мнително, показвайки недоверие, дори страх. Очите й, както и движенията на тялото, ръцете на малкия принц са безценен извор на информация, която те ще си дадат един на друг, втсъпвайки в някаква символична връзка.
В постепенното разкриване на любовта и доверието и символите от обикновения живот ще придобият друга стойност. Досущ като човека лисицата има асоциативна мисъл, придавайки на нещата наоколо значения, които те по същество не притежават, превръщайки ги в знаци на любовта, дружбата, нуждата от другия. Красивите и омайващи с простота си символи  - стъпките, житните нивя, дори времето ще са натоварени с нови стойности за лисицата. За нея те вече ще са символи на най-доброто приятелтво, носещи и съхраняващи информация за присъствието на другия, за безценното доверие у него.  
Преди да срещне малкия принц и да пожелае да бъде опитомена, за лисицата стъпките са само знак на опасност от приближаващите ловци. Но сега те ще бъдат заредени с ново значение. Звукът от тях ще бъде вече химн на приятелството: „Ще чувам шум от стъпки съвсем различен от другите – стъпките на другите ме прогонват под земята, а твоите ще ме викат като музика да изляза от дупката”.  
Символът на житото се среща в много култури и религии по света, както и в христянството, където житото за хората означава вярата. Хлябът направен от жито е – тялото на Бог Исус Христос. В сватбените обреди у нас житото е символ на плодородието у дома и безсмъртието на любовта. До този миг за лисицата житните ниви не означават нищо, но след опитомяванато от малкия принц те ще имат изключителна стойност. Житните ниви не ми напомнят нищо и това е тъжно, но твоята коса е с цвят на злато, житото, което е златисто ще ми напомня на теб! И ще обичам шума на вятъра в житата...”
Времето също ще придобие свое ново значение – то вече няма да смазва „със зъбните си колела” любовта и да изтрива спомените, а ще се преврне в ритъм отмерващ чрез сърцето, времето от  раздялата до следващата така чакана среща. И досущ като хората, лисицата ще придава на тези срещи празнично значение, ще ги посреща като обреди „Именно обредите правят един ден различен от другите, един час различен от другите часове”.   
В текста има цитати от неповторимия Ойген Древерман.