5.09.2012 г.

Камъкът над Кандахар

...В един от онези задушливи летни дни - заговори ангелът - войничето видя група деца, с прашни лица и искрометни очички. Те се бяха покатерили на изоставен, прояден от ръжда руски танк. Играеха така, сякаш това не е било машина за убиване, а магически гигантски скарабей, под чието огромно тяло са скрити чудни съкровища! Децата скачаха около танка с дървени пръчки  - истински ятагани покрити със злато и смарагди. Едните нападаха скарабея – другите го пазеха, а звънките им гласове претворяваха мига в малък фестивал на радостта. Душата на войничето потрепери от вълнение. Не мигна, дори не посмя да поеме дъх..., а показалецът му за пръв път от месеци насам не бе върху спусъка.
Миговете спиращи дъха се случват..и на места, по света, за които почти всеки би казал – там е адът! Забележи само, приятелю, как надеждата за по-добър живот се намира в децата. За хората, децата са бъдещето...
И какво стана после? – попита друг ангел.
Говориха часове наред...Толкова дълго и доверено говориха, самият аз, подпрян на лакет и с уморени очи стоях и слушах в захлас, приятелю, как войникът разказа видяното на момичето и плака...

На л-т А.О. (US Airborne Division) с благодарност.
Снимката донесе: Косьо Вълков