Сипах си вино преди лягане, размислих се, много ми се
говореше с най-близкия ми приятел, но реших да не му звъня (пак). Взех да
драскам разни несвързани въпроси на лист, ето ги по-долу. Не че искам да
натоварвам някого с тях, но може и друг да се е питал? Тези въпроси задавам на
самата себе си.
Замислих се за това
- колко струва всяка изречена малка истина и какви истини ние хората
казваме, какви премълчаваме.
Имам една приятелка, свястно момиче, омъжи се, роди
син. Чудни са, да са живи и здрави.
Един ден тя спомена, че се е видяла със съученик от
гимназията на по кафе. Обсъждали ученически спомени. Вечерта съпругът й – също свястно
момче, я попитал с кого е била през деня, а тя – не казала. Когато я попитахме с
почуда „Е защо?“, тя просто отговори – „Не искам да го карам да ревнува“.
Точка.
Има логика тука, да знаете, но пък е нож с две
остриета. Предпочитам истината, но понякога тя струва гвоздей в сърцето на хората…какво да се прави, живот.
Втора глътка от винцето…
Като искам да знам - готова ли съм да чуя?
Познавам ли хората в живота ми, кой колко раним е всъщност,
кой колко е чувствителен и кое малко действие или липса на такова, може да смачка
сърчицето му? А разбирам ли кога се случва това? А те знаят ли?
Оставям чашата и лягам…в написаното няма логика, то е видимо, но ми
олекна.
Предпочитам да си лягам без гвоздеи в сърцето и
неизказани думи към ближните – все пак кой е казал, че ще се събудя на
сутринта?
.JPG)
