Преди 70 години бабата на моя приятелка срещнала любовта на живота си – тогава красив, строен момък на име Антон.
С най-чисти и красиви чувства, като пролетно цвете, се развивала тяхната любов.
Един ден, младата тогава Стоянка паднала тежко и я сложили в гипсово корито.
Антон й казал – сега се взимаме, женим се. Стоянка, упорита и инатлива отговорила – не! Ще чакаш да оздравея, пък тогава!
Антон – не, сега те взимам, имаш нужда от мене, или сега или край! – упорствал младият момък. Не! – отсякла Стоянка.
И така, заради пуст инат, Антон и Стоянка се разделили без повече обяснения.
Пием кафе при баба Стоянка, тя е много сензитивна, гледа в чашите ни, трудно й е да вижда дребните съдбовни картинки в отайката, присвива силно очи, но винаги казва интересни неща. И винаги е с красив гердан, червило и с пъстър шал, който сама е плела.
В една такава следобедна среща, над натежалата асма, с чашите кафе и историите за живота, тя ни довери, че всяка нощ, 70 години по ред сънува Антон. Всяка нощ. Денем ставала, грижила се за дома, децата, мъжа си, с много обич, търпение, всеотдайност, а нощем – Антон й се явявал.
Преди време, Антон си заминал от тоя свят и пак – Стоянка та Стоянка...
Мъчно ми е, признавам...
Казват, че инатът и любовта са избор (както всичко в тоя живот). Което избереш – това ще бъде. Но също казват, че всичко е предначертано...тук се замислям сериозно. До колко е предначертано и от къде започва линията на свободния избор, с който ние можем да изтрием или дочертаем предначертаното?
.JPG)
