Старата камбана

Притихна планината, а по тъмните й склонове, боровете, търпеливо дочакали и последния пукот в небето да замлъкне, заспиваха.

А долу, белият паметник, безмълвен свидетел на човеците, на думите, на делата им, слушаше.

Магични искри от жарта видях, летяха нагоре, носени от горещия въздух на огъня. Приличаха на снежинки в танца си.

Ето, и два силуета на мъж и жена се качиха по стълбите. Такива, каквито са. Така, както ги е срещнал животът в тяхната младост.

Танцува ли ти се, както онези оранжеви летящи нагоре снежинки? – чух го да пита той.

Никога не съм танцувала нагоре, можем ли да полетим и ние?  - попита го и тя.

И  съвсем самички, но достатъчни един на друг, тези двамата танцуваха, долу пред белия паметник.

Кротичко положила глава на рамото му, потънали доверено в прегръдката си, двамата политнаха нагоре!

Това видях аз, старата камбана, от върха на църквата, в онази нощ на първи януари.

За хората

Прозорчето

Виждам цяла София,

малки покривчета, които събирам между палеца и показалеца на ръката си.

Малки колички, малки хореца, малки прозорчета.

Потърсих с очи едно от тези малки прозорчета. Там си беше.

Сгушено в стените на старата кооперация, с обелена дограма, със спукан джам, а ръждив райбер затиска вехтите му криле, пазейки малката кухничка от захапката на зимния вятър.

Антена още се люлее, а на нея - заблудени гълъби кацат, за да търсят парчетата сух хляб, които някога, някой им оставяше.

Каква ирония...как времето литна, както тези гълъби направиха след кратък престой на антената.

Бих литнала с тях :)