Дърво и плод

"Father and daughter" by Emilia Pawlikowska

В покров крилете си разперил, той ги призова:

Моля, дайте му сандъчето с плода!

Мирът и Любовта, Истината, Правдата и Мъдростта.

                                             Аз свидетелствам за него!

От сребърна мъгла излязъл, ангелът му рече:

Казано е. Полетa на твоята душа, то да продължи.

С твоите завети, с твоята любов, през живота да върви.

Както си го учил – без страх от нищо, с вдигната към слънцето глава.

И меча, който ти на тръгване му завеща, да върне бляскав у дома.

Да брани с него храмът на своята душа, за да покаже

що е мъжка сила, макар да е жена.

Ако желае само...ако желае само.

А долу, в очите на детето мъничка сълзица заблестя:

Ще ме посрещнеш ли отново на портите, пред прага на дома?

На бяло облаче, с крила, на конче в светла дреха, без капка земна суета...
Не нося меча във ръка, също и сандъчето с плода...

Оставих ги на моите деца.

Кадри от октомври

Есен

Листата златеят, други, танцуващи, слизат към корените си.

Призори

Слънцето бавно надига от сън завивка от фини мъгли разстлана по полята наоколо.

Последни нежни ласки за короните на дърветата, лицата на ранобудните хора, животните и малките буболечки.

Слънчогледите

Ах, как светят листенцата на слънчогледите сякаш пламъчета! Отразяват се в очите ти, блещукат по лицето ми, рисувайки весели душите ни.

Градът

Пред очите ни път – сив, гладък, мокър и сутрешен.

Търсим град - незнаен, но роден, загадъчен, но спокоен. Град, изтеглен от два жребия  - този на живота и онзи равен на 13.

Старците

Трима на пейката пред къщата. Като братя са – приличат си хем по белите коси, хем по младостта в сините очи. А и сговорни, така, както братята трябва да са. Питат – кои сме, от къде сме, при кой и с кого сме? Задава се и четвърти, усмихнат, вдига показалец към улицата, за която питаме.

Рупите

И те, белите камъни, досущ като ленени платнища са покрили склона. Под купола на светлия храм две пламъчета се запалиха в тихи молитви. Благодарна съм...

Дали  свежите цветя отвън искат да имат крачета, за да дойдат и те при нас, да видят ликовете, да чуят молитвите, да изпъстрят черно-белия олтар? 

Домът

Виждам те. Потънал си в снимките с красивия му лик, с вярната дружина, със строгата му майка. Присвиваш очи в пожълтелите страници на бележника му и тихичко шептиш. Докосваш с пръсти стъклените похлупаци и търсиш изпод тях – следи от живот отдавна угаснал, но с жив пламък запалил огън от любов към родината у тебе.

Чувам те, четеш „...Кротко ще приседна, ще вперя поглед в мрака да те видя.”

Стъпалата нагоре..., иконата с ракетата..., розата с капките..., танцът на прашния път...

Благодаря.

Мързеливото ключе

Мързеливото ключе: Хей, хей, тук горе!

Човекът: Къв’ си ти бе?

МК: Това съм аз – мързеливото ключе! Вися над главата ти, за твое удобство! Протегни ръка, натисни копчето ми и ще ти стане светло!

Ч: Кой аз ли?

МК: Да, да, ти! Давай, натискай!

Ч: Не, не мога, свикнал съм на тъмно...човече, а така си ми е добре...

МК: Е как? Не си ли удряш пищялите в предмети, сложени на пътя, в тъмното?

Ч: Ами, да, но с напипване се оправям някак си...

МК: Не мога да те разбера, да ти виси над главата ключе, с което да си осветиш пред очите, а тебе да те е шубе да го натиснеш...?

Колко хора са истински готови да си осветят, да им светне, да се светнат?

A колко са загасили лампата?

OFF/ON

Щрак...