19.04.2013 г.

Заглавие не измислих


Сипах си вино преди лягане, размислих се, много ми се говореше с най-близкия ми приятел, но реших да не му звъня (пак). Взех да драскам разни несвързани въпроси на лист, ето ги по-долу. Не че искам да натоварвам някого с тях, но може и друг да се е питал? Тези въпроси задавам на самата себе си.
Замислих се за това  - колко струва всяка изречена малка истина и какви истини ние хората казваме, какви премълчаваме.
Имам една приятелка, свястно момиче, омъжи се, роди син. Чудни са, да са живи и здрави.
Един ден тя спомена, че се е видяла със съученик от гимназията на по кафе. Обсъждали ученически спомени. Вечерта съпругът й – също свястно момче, я попитал с кого е била през деня, а тя – не казала. Когато я попитахме с почуда „Е защо?“, тя просто отговори – „Не искам да го карам да ревнува“. Точка.
Има логика тука, да знаете, но пък е нож с две остриета. Предпочитам истината, но понякога тя струва гвоздей в сърцето на хората…какво да се прави, живот.  
Втора глътка от винцето…
Като искам да знам - готова ли съм да чуя?
Познавам ли хората в живота ми, кой колко раним е всъщност, кой колко е чувствителен и кое малко действие или липса на такова, може да смачка сърчицето му? А разбирам ли кога се случва това? А те знаят ли?
Оставям чашата и лягам…в написаното няма логика, то е видимо, но ми олекна.
Предпочитам да си лягам без гвоздеи в сърцето и неизказани думи към ближните – все пак кой е казал, че ще се събудя на сутринта?